«Дъщерята на слънцето»

- 6 -

— Защо се измъчваш сега? Трябваше да мислиш по-рано, а сега скръбта няма да ти помогне, по-добре ставай и тръгвай.

Тя му дала знак за роднините си и го изпратила на път.

Вървял дълго, минал през много страни, през цялата суша, през всички земи под слънцето. Вървял, вървял и стигнал там, където живеели слънцето и месецът.

Слънцето вече било тръгвало да свети на света, а месецът си бил в къщи. Посрещнал зетя, познал го по знака, който му дала жена му, зарадвал се, приел го любезно. Отишъл да зарадва майката:

— Дойде нашият зет.

Заразпитвали го защо е дошъл.

Зетят разказал какво му се случило и месецът рекъл:

— Слънцето скоро ще дойде. Ама ти няма да издържиш на огъня му, ще изгориш.

Превърнал го на игличка и го забил в един стълб.

Вечерта слънцето есе прибрало.

— Усещам човешка миризма — казало то.

— Моля ти се! — разсърдил се месецът. — Какъв ти човек тук? Ти ходи по света, сигурно си донесъл със себе си човешка миризма.

После казал:

— Ами ако наистина нашият зет е дошъл тук, няма ли да го изгориш?

— Не и не — заклело се слънцето, — искам само да го погледна, да видя що за човек е зетят ни.

Месецът превърнал игличката на човек и го изправил пред слънцето. Слънцето се здрависало със зетя и попитало защо е дошъл.

- 6 -