«Дъщерята на слънцето»

- 6 -

Зетят на слънцето продължил пътя си и излязъл на една чудесна ливада. Дъхавата сочна трева се вълнувала като море, ромонели ручеи, а посред ливадата бил завързан един вол. Ама толкова постал, че и сврака не можела да откъсне парченце месо от него.

Зетят на слънцето се учудил и го попитал:

— Защо си постал, когато има толкова паша и вода?

— Много хора съм виждал да отиват нататък, а обратно — нито един — рекъл волът. — Като се върнеш — ще ти разкажа.

Поел напред зетят на слънцето и видял един мъж и една жена, които лежали на една топоришка, лежали, целите се побирали на нея, че и място от двете страни оставало. Учудил се и ги попитал:

— Как сте успели да легнете, двама на топоришката, че и място ви останало?

— Много хора сме виждали да отиват нататък, а обратно — нито един — рекли мъжът и жената, — върви, като се върнеш — ще ти разкажем.

Зетят на слънцето отминал и тях и продължил.

Дълго ли вървял, кратко ли, стигнал до още едно място, където мъж и жена лежали на цяла биволска кожа, но се блъскали и ругаели: отмести се, не мога да се събера. Той се приближил, поздравил и казал:

— Какво става с вас — лежите на биволска кожа, пък ви е тясно, не се побирате?

— Много хора сме виждали да отиват нататък, а обратно — нито един — рекли мъжът и жената, — върви, като се върнеш — ще ти разкажем.

Отминал ги. Вървял, вървял, гледа — една бабичка гради кула от купчина яйца. Нареди ги, издигне ги малко от земята и кулата се срути. Яйцата загърмолят и се разпилеят. Чупят се яйцата, а тя пак ги събира и гради кулата.

Учудил се, приближил се и попитал:

— Какво правиш, майчице? Къде се е чуло и видяло кула от яйца да се гради?

— Върви си по пътя — рекла и бабичката, — като се върнеш, ще ти разкажа.

Зетят на слънцето я отминал и поел подир ябълката си. Вървял, вървял, гледа — пред една пещ застанала една бабичка. Мята в пещта хлябове, бели като памук, а ги изважда черни като кал.

Учудил се и попитал:

— Защо мяташ такива бели хлябове, а ги изваждаш такива черни?

— Много хора съм виждала да отиват нататък, а обратно — нито един — рекла бабичката. — Като се върнеш — ще ти разкажа.

Оставил я зетят на слънцето и закрачил.

По едно време гледа — един човек се опънал като мост над една пропаст, всички вървят по него, тъпчат го с крака.

— Какво става с теб? Защо си се протегнал като мост? — попитал го зетят на слънцето.

- 6 -