«Баба»

- 1 -
Стивън КингБаба

Майката на Джордж отиде до вратата, поколеба се малко, върна се и разроши косата му.

— Не искам да се тревожиш — каза тя. — Всичко ще бъде добре. И баба ти също.

— Разбира се, всичко ще е наред. Кажи на Бъди да го раздава мразокръвно.

— Моля?

Джордж се усмихна.

— Да се държи хладнокръвно.

— О, много смешно. — Тя отвърна на усмивката му с разсеяна усмивка, насочена в шест посоки едновременно. Джордж, сигурен ли си…

— Всичко ще бъде добре.

Сигурен ли си какво? Сигурен ли си, че не те е страх да останеш сам с баба? Това ли щеше да попита тя?

Ако това беше въпросът, отговорът щеше да е не. Все пак той вече не беше на шест години, както когато бяха дошли в Мейн да се грижат за баба и той плачеше от ужас, когато баба протягаше тежките си ръце към него от белия пластмасов стол, който винаги миришеше на пържените яйца, които тя винаги ядеше и мекия, приятен прах, който майката на Джордж втриваше в отпуснатата й, сбръчкана кожа. Тя протягаше слоново-белите си ръце, искаше той да се приближи до нея и да бъде прегърнат от това огромно, тежко, старо, слоново-бяло тяло. Бъди се бе доближил до нея, беше прегърнат в сляпата прегръдка на баба, и Бъди беше оживял… но Бъди беше две години по-голям.

Сега Бъди си беше счупил крака и беше в болницата в Люистън.

- 1 -